В село Арчар иманярството е основен поминък и римските монети са напълно равностойна разменна валута заедно с българските пари

  Да се появиш към 10-11 сутринта в Арчар е като да си играеш на ястреб. Можеш да им откраднеш дечицата и няма кой да те спре. Защото „всички са на работа", обясняват по-възрастните жени и младите майки. Тези дами се въртят в една от двете кръчми на видинското село, и по-точно на циганската му махала. Която фактически си е Арчар-2, ако не и направо 1. Там живее по-инициативната, образована и работоспособна част от населението на двата квартала. Безработицата им може да се измерва в исландски размери - някъде около 0.17%. Поминъкът е иманярство.

Пристигаме преди обед и това предизвика леко раздвижване из площадчето. Няколко момичета надникнаха иззад ъгъла. Ние обаче търсим друг: старата възпълничка съдържателка на хоремага. Няколко седмици преди това тя ни предложи да включи в сметката от бира с наденички и няколко антични монети. Свидеше ґ се да връща ресто, та предпочиташе всеки да си доплаща. Сега дебеланата се направи, че не ни познава. Винаги така става. Върнеш ли се специално за онова, което преди ти е паднало от небето, имаш чувството, че то всъщност никога не се е случвало, че може би си сънувал.

В хоремага няколко жени си бъбреха прави край щанда, децата им се гонеха навън-навътре, а единствените двама мъже пиеха кафе. Обявихме защо сме тук. „Всички сега са на работа, на Калето, ела към три-четири", посъветваха ни двамата. Не дойдохме към три-четири, ами останахме да ги почерпим.  Купихме кафе и седнахме на масата им. Покрай кафетата отнякъде свенливо изпадна дамско пръстенче. Нищо забележително, най-обикновена бронзова изработка. По-интересен ми се струваше въпросът с трогателно малкия му размер. Звучеше направо невероятно да е ставал на пръста на която и да е жена, пък била тя и отпреди 1900 години. Все пак заради експеримента повиках една от девойките наоколо. Поставих украшението на средния ґ пръст и - просто изумително - беше ґ голямо. Но пък и какво общо може да има между някакво ромско момиче и римска матрона. Тоя пръстен не можеше да е истински. Докато се забавлявахме пµ така безхитростно, отнякъде изникнаха две сестерции. По тези райони сестерциите са мерцедесите на монетите. Обикновено са с големината на метален лев, а под патината, калта и драскотините от мръсни нокти, наднича я око, я нос, я чело на някой император.

С абсолютно незаинтересован вид взех едната в шепа. Иначе цената ґ щеше да скочи като на водата в най-отдалечените римски райони. Сега вече купихме бира на сътрапезниците си и им подметнахме, че никак не ги пазят тия монети. След което протече кратък поучителен диалог между Бойчо и нас.

- А на тебе кой ти е казал, че трябва да са запазени?

- В София ни казаха.

- Те там все много знаят. А не се сещат, че човек първо трябва да има уважение към възрастта. Към двете хиляди години на тия монети. Просто те, като се изчистят, ще струват три и петстотин - три и шестстотин. А сега аз на тебе мога да ти ги дам за по сто и петдесет.

- Като струват толкова хиляди, ти що не си ги изчистиш сам?

- Щот` мат`риалите са много скъпи бе, братко. Иначе, мислиш ли, че нямаше? Ама, хайде, давай триста и са твои. Поне ти да изкараш някой лев. Не за друго, ами щото ми харесваш. Ей така, като човек. То е ясно, че нещата много-много не ги разбираш.

На втората бира Бойчо викна дебелата Веса, магазинерката. Била му братовчедка и да ми покажела антонианките. Тя ги домъкна заедно с въпросите си колко давам. „А ти за колко ги даваш?" - заядох се.

- Ами аз ги давам за по петдесет, но на тебе ще ти направя отстъпка. Вземай две за шейсет.

- И що чак такава отстъпка? Щото съм много хубав ли?

- Точно така - безсрамно излъгаха двамата в един глас. Какво друго ми оставаше освен да почна и аз да се държа като тях. Предложих им по седем лева. Дебеланата Веса се хвана за главата.

- Ти чуваш ли се бе, човек! Не виждаш ли, че това са „Четиримата войника"?

Погледнах. На обратната страна на едната монета наистина имаше изобразени няколко стражи.

- А Клавдий нямате ли? - стъпих на нещо по-доказано, отколкото историята за Четиримата.

- Клавдий, та Клавдий! Вие все това знаете - възмути се Бойчо. - Той ли е най-важният според тебе?

- Той.

- А Нерон? Какво за Нерон! Той да не е нещо по-малко от Клавдий? Даже да не кажа, че е и нещо повече.

В това време младежът от масата ни лукаво се подсмихна и ми подаде нещо. Знаех какво е и без да поглеждам. Но само от претенциозност стиснах устни. Този жест неочаквано отприщи същински монолог у онемелия ни до този момент събеседник.

- Какво, не е Клавдий ли! Истински Клавдий си е. Верно, че е, така, малко с листенца край главата, ама то е, щото е вече умрял...

За да не остане по-назад от него, дебелата Веса измъкна изпод тезгяха пълна пластмасова чаша с все още неидентифицирани монети. Наричат ги костаци. Да пазаруваш костаци е като да участваш в държавната лотария. Всеки един струва осемдесет стотинки. Почистваш го и се надяваш да се окаже някой за пет - шест хиляди лева. Или направо за шейсет - според уверенията на продавачите. Но вие по-добре не зарязвайте държавната лотария. Накупих петнайсетина костака (да имаше и на мене кой да ми каже, че залагам на нулата) и преминах към по-социални теми, където се чувствах и по-сигурен.

- Бойчо, ти защо не си на работа?

- Ами аз осакатях. Миналата година, в катастрофа.

Малко по-късно се отправих към Калето, което всички вкупом отказваха да ми обяснят къде точно е. Да не съм бил луд да ходя там. Така и дума не отрониха в какво точно е опасността.

Калето се намира на хълма между двете махали и мнозина историци смятат, че там е бил „монетният двор" на римския град Рациария. Местността, която като площ е колкото триъгълника между „Шератон", НДК и Университета в София, беше обърната с ръкавите наопаки. Въпреки това поне двеста души, въоръжени с кирки, лопати и металотърсачи, продължаваха да разширяват дупките. Щом ме забелязаха да се катеря към тях, те зарязаха работата си и се вторачиха в мен. Когато най-сетне се добрах през лепкавата кал до работната им площадка, те мълчаливо ме обградиха. В очите им се четеше, че хич не ме харесват. От една дупка изскочи и шефът им. Всички се отдръпнаха да му направят път. Беше жилав, много мургав, с дълги коси.

- Ченге или журналист си? - подпря се той с една ръка на лопатата си.

- Студент - изстрелях първото, което ми хрумна, като се надявах този изпит да не завърши в някой от прясно изкопаните ровове.

- Махай се тогава!

- Мене Бойчо ме прати! - продължих да си го търся. Сигурно и по тези места хората имаха мобифони. А онова, което Бойчо ми беше казал, е в никакъв случай да не ходя там. Лошите ми предчувствия се оправдаха. Отговорът ми направо предизвика буря сред присъстващите. Тръгнаха към мен с инструментите си в ръка. Крещяха: „Що, да ни погледаш как бачкаме ли те прати Бойчо, а!" и „Тоя престъпник Бойчо срам поне няма ли, бе!". След като малко се поуспокоиха, успях да разбера, че те гледат на себе си като на някакви романтици и естествено на жертви. Едно изгубено поколение, за което главната причина е Бойчо. Те „копат" само с инструменти и изобщо имали отношение към историята, докато „оня" гребял направо с багерите. „Шест багера!", скочи разгневен мъж срещу мене, като с пръсти ми показваше колко точно са багерите на Бойчо. Пръстите на двете ръце на мъжа общо бяха колкото багерите на Бойчо.

- Че нали му взеха трите? - пробвах аз някакви потпури по вестникарските съобщения за скорошна полицейска акция на Калето.

- Ей ги, гледай ги, пак са си шест - заръкомахаха вече повечето иманяри в посока на машините, кой знае защо до една боядисани в турскосиньо. Изводът им за явлението, в което три багера изчезват, а после моментално пак се появяват на същото място, беше: „Много е богат Бойчо, да знайш, много е богат!".

Единствените, които продължаваха да се трудят по време на тая беседа, бяха няколкото жени в групата.

- А тези крехки момичета защо ги карате да копаят? - поинтересувах се.

- Шъ копат ами. Тя пари иска ли? Иска. Шъ копа.

Босът загърби всички и сложи ръце на раменете ми. Дъхът му на мастика и скапани зъби ме шибаше през лицето, докато се налагаше да слушам разсъжденията му за тежката съдба на пролетариата в иманярството. „Виж кво, ако толкова се интересуваш от история, иди си сега и се върни довечера с твоя приятел Бойчо. Като почнат работа, тогава ще видиш каква е дискотека тука." Само от някаква внезапно обзела ме педантичност се поинтересувах, като има толкова много полицаи из района, как така се случват дискотеките. „А, има то! Няма вече, махнаха ги!", закле се босът с непреодолима тъга в гласа. Това окончателно ме обърка, но останалите бързо ми разясниха какво означава изразът „Махнаха ги полицаите". В арчарски превод просто „Махнаха го Кольо полицая". Той също бил романтик и известно време се сражавал на тяхна страна, но после лошите го елиминирали. След тази история вече наистина ме принудиха да си вдигам чукалата, както вероятно е най-подходящо да се опише подобна ситуация. Не ми и продадоха нищо. Ако толкова съм държал, да ги чакам да се върнат долу.

Без да губя време, потеглих към Арчар-1, българския Арчар. Там също се отбих първо в кръчмата им. Вътре заварих няколко здрави момчета в анцузи, чието поведение излъчваше едно - тука сме съвсем за малко. Седяха на грозна маса и потропваха с крака. Освен тях другите бяха Постоянното присъствие за подобно заведение. Десетина подпийнали с ракия старци, които вече не се знаеха кой за какво спори. Седнах близо до тях. Те до един се умълчаха. Явно идването ми им се стори не по-малко значимо събитие от онези, националните, които обсъждаха. Накрая, след като преодоляхме взаимното си смущение, старчетата ме заприказваха. Откъде съм, с какво се занимавам, защо съм тук, обичайните неща. Нищо не им отговорих. Само бръкнах в джоба си и извадих всичко, спазарено до този момент, с думите: „Дошъл съм да продавам". Онези съвсем млъкнаха и заразглеждаха с недоверие монетите. Точно когато вече очаквах да ми посочат петте хиляди лева, концентрирани само в една монета, най-възрастният със запъване попита:

- Откъде ги имаш?

- Ми отгоре.

- И кой ти каза да дойдеш тука да продаваш?

- Всички там...

Последва нова пауза, след което всички се запревиваха от смях. Ония горе толкова се били смахнали вече, че почнали да им препродават собствената им стока. Какво излизало, даваш на някой да продава туй-онуй, да живее, да си гледа децата, а той почва да ти пробутва боклуците си...

Като им поотмина ядът, продължиха да се хилят и да цъкат на нахалството на „ония циганори, на главата ти ще се качат". Единствените, които май не се забавляваха, бяха дебелата кръчмарка (още една такава) и момчетата. Тя вероятно се беше нагледала на подобни тържества. Те пък просто станаха, попитаха ме от Калето ли идвам и още преди да съм им отговорил, се метнаха в колите си.

Линк  към оригиналната статия